Category Archives: Лични

Размисли по темата “адвокатски хонорар”

за хонорарите на един адвокатПредвид това, че настоящият блог освен професионален е и личен мога да си позволя да излизам от строгата юридически материя и да споделям и странични мисли. Повод за днешното ми изложение е реплика, която чух от колега адвокат по повод заетостта му, падналите доходи и неплащащите клиенти.

Въпреки, че отскоро се подвизавам в тази поне според мен благородна професия вече успях да се сблъскам с цялото и „очарование” – бедни хора нуждаещи се от правна помощ, колеги взели пари, а не свършили нищо, крадене на клиенти и т.н. ……….. И започнах да се питам: Това ли е да си адвокат? Да получаваш хонорар за несвършена работа, да получаваш хонорар въпреки, че си пределно наясно, че клиентът ти няма шансове да спечели дадения правен спор. До такива нива ли следва да се принизиш? Да заведеш дело, което знаеш, че ще загубиш, но вместо честно да заявиш на клиента, че няма шанс, да го забаламосаш с високопарни юридически изрази и мъгляви обещания за успех оправдаващи адвокатското възнаграждение? После клиентите били лоши и не плащали.

Не искам да бъде разбиран погрешно, аз също работя за пари, а имам и семейство, което да храня. Но държа да получавам адвокатския си хонорар за това, че съм свършил работа, за това, че съм съм положил усилия и съм допринесъл за решаването на даден проблем на друг човек. Как хубаво звучи ………… А реалността е съвсем различна, адвокатът отдавна се е превърнал в нарицателно за измамник, за човек вземащ много пари за нищо, за паразит, който се възползва от неволята на хората. Уважението към професията отдавна е стигнало низини, от които много трудно ще се оттласне. Но това някои адвокати не го разбират, не разбират, че хонорара не е самоцел, не разбират и че с това, че си взел пари, за да загубиш дело просто срива репутацията си, която е всичко в адвокатския и всеки друг бизнес.

Друго, което колеги адвокати твърдо отказват да разберат е, че страната ни е в криза, хората нямат пари и категорично отказват да работят на минималните регламентирани размери на адвокатските възнаграждения. Защото видиш ли аз съм професионалист и не мога да работя за малко пари………………… И хората чуващи размера на адвокатското възнаграждение пускат едно търсене в интернет, скалъпват някаква искова молба или жалба и рискуват сами да оправят в джунглата наречена българско правораздаване. Правят го не защото искат и не защото са скъперници. Правят го защото не могат да си позволят адвокатска защита, а не защото не я искат и не се нуждаят от нея.

Може и да разсъждавам така, защото още не съм обхванат от професионалния цинизъм, характерен за адвокатите с по-голям стаж, но определено не споделям и вижданията на колегите адвокати по въпросите за хонорарите, „лошите” клиенти и причините за намалялата работа.

Парадоксите на българското законодателство по отношение на оръжието

Скоро, влизайки за не знам кой си път в сградата на един български районен съд в качеството ми на адвокат и пускайки чантата си на скенера се замислих всъщност кои са законовите разпоредби, които ми пречат да вляза с личното си оръжие в съдебно заседание и се оказа, че съществува един чл. 139 от ГПК указващ, че „В съдебно заседание не може да присъстват без разрешение от съда въоръжени лица, освен съдебната охрана.” До тук добре – ясно, кратко и точно – не може да си въоръжен в съдебно заседание. В 99, 9 % от случаите обаче съдебното заседание се провежда в съответната заседателна зала на съда, от което следва, че това ограничение не се простира върху цялата сграда на съда като деловодства, съдебно изпълнителна служба, бюро „Съдимост”, служба вписвания и т.н., а важи единствено за съдебните зали. Тогава възниква въпросът: на какво законово основание имайки работа в съда без да участвам в съдебно заседание следва да оставям личното си късо огнестрелно оръжие в къщи или в кантората?

Друг въпрос е какво точно се включва в понятието въоръжено лице. Изхождайки от елементарното тълкуване на словосъчетанието можем основателно да заключим, че става въпрос за физическо лице носещо оръжие. От тук възниква следващият интересен въпрос – както е това „оръжие”? Легалната дефиниция на оръжие е дадена в чл. 4 от ЗАКОНА ЗА ОРЪЖИЯТА, БОЕПРИПАСИТЕ, ВЗРИВНИТЕ ВЕЩЕСТВА И ПИРОТЕХНИЧЕСКИТЕ ИЗДЕЛИЯ – „Оръжия по смисъла на този закон са огнестрелни и неогнестрелни оръжия. (2) Огнестрелно оръжие е преносимо цевно оръжие, което произвежда, проектирано е да произведе или може да бъде видоизменено, така че да произведе, изстрел с куршум или снаряд чрез действието на взривно вещество………………………………..(5) Неогнестрелни оръжия са пневматични и газови и сигнални оръжия.” Значи се оказва, че в съдебно заседание не мога да имам горепосочените оръжия, но мога да имам нож, меч, брадва, арбалет, лък и т.н. защото по смисъла на закона те не са оръжия. Да, ама не, в повечето случаи всички тези инструменти, които както вече споменах не са оръжия ще бъдат отнети още на входа на съда. На какво правно основание? Ами на никакво. Вероятно на база вътрешна наредба, касаеща дейността на съдебната охрана, на служителите е вменено задължение да не допускат въоръжени лица и оръжия в сградата на съда. И също така са пропуснали да разяснят на тези служители какво е това оръжие според българското законодателство. Май-май някой сериозно си позволява да злоупотребява и да тълкува разширително правни норми без да разбира напълно смисъла вложен в тях от законодателя.

По интересно е, че горепосочената разпоредба въпреки всичко допуска в съдебна зала да присъстват въоръжени лица, при едно условие – след разрешение на съда. Значи, изхождайки от тази законова разпоредба, ако желая да нося в съдебно заседание законно притежаваното си КНО следва да поискам разрешение от съда. Предвид това, че не е посочен начинът за това и липсващата практика в това отношение може да се заключи, че такова може да бъде поискано писмено предварително или устно в съдебно заседание. Самото разрешение пак теоретично може да бъде както писмено, така и устно. Бих предпочел да е писмено, за да мога да го покажа на съдебната охрана на входа. Аз лично не съм много оптимистично настроен относно възможността да бъде одобрено подобно искане, но чисто теоретично не би следвало да ми бъде отказано, ако го мотивирам подобаващо.